Св. П. Хилендарски - патрон на училището

Паисий Хилендарски, често наричан Отец Паисий е български духовник и народе будител. Автор е на "История славянобългарска". Изразените в труда му идеи за национално възраждане и освобождение на българския народ, карат много учени да го смятат за основоположник на българското възраждане.
Канонизиран за светец с писмен акт на Светия синод на Българската православна църква през 1962година. Денят и годината на смъртта на този виден наш равноапостол и народен будител са неизвестни, поради което паметта му се празнува на неговия имен ден - 19 юни, когато се чества преподобни Паисий Велики.

Най-ярък изразител на възродителните процеси на българското общество е Паисий Хилендарски. Въпреки споровете за родното му място като такова се приема град Банско, годината си на раждане уточнява самият Паисий – 1722 (когато завършва в 1762 г. своята история, той съобщава, че е на 40 години). Спорове съществуват около годината и мястото на смъртта му, но за такова се сочи селището Амбелино (квартал на Асеновград) 1773 г.

Паисий произхожда от заможен род, но още като млад (1745) се замонашва и се установява в Атон. Там той открива ценни източници за българското минало, което поражда у него идеята да напише История на българския народ, както самия той отбелязва един от мотивите му за това са и споровете с гръцките монаси и високомерното им поведение спрямо българите.

Освен съчиненията на църковния историк Цезар Бароний и дубровнишкия монах Мавро Орбини (и двете на латински език, но Паисий ползва руските им преводи) той имал достъп и до други съчинения и оригинални документи, съхранявани в монашеските библиотеки, много от които не са достигнали до нас.

Повествованието на Паисий се състои от увод, предисловие, 7 глави и автобиографично послание. Първото предисловие е заимствано от книгата на Барони и е посветено на ползата от историята. По-нататък Паисий проследява историята на средновековната българска държава, наблягайки на най-славните сражения от българското минало, на борбата на България срещу Византия и завършва с падането на България под османска власт.

Внимание е отделено и на българските и на сръбските светии (последното е с цел да се подчертае славянската природа на българите и идеята за славянско единство). В контекста на своето изложение Паисий определя и трите основни задачи на българското възраждане.

борба за българска национална просвета;
независимост на българската православна църква;
политическо освобождаване на българския народ и възстановяване на българската държава.

Последователи на Паисий

Паисий не само написва „История славянобългарска“, но сам тръгва да я разпространява сред българите. През 1765 г. той се среща със Стойко Владиславов (Софроний Врачански) в Котел, който прави първия препис на Паисиевата история. Софроний Врачански е известен с активната си книжовна и обществена дейност. Той е автор на оригиналната автобиографична творба „Житие и страдания грешнаго Софрония“, отпечатва първата новобългарска печатна книга (т. е. на говорим език) – „Неделник“ – 1806 г., автор е и на други оригинални и преводни съчинения. Софроний заема важни постове в църковната йерархия – той е врачански митрополит. Сътрудничи на руските войски по време на войната им срещу Турция.

История славянобългарска претърпява много преписи и получава широко разпространение. Втория препис прави Алекси Попович от Самоков 1771 г. През 1772 г. монахът Никифор Рилски прави нов препис на „История славянобългарска“ от преписа на Алекси Попович. През 1774 г. учителят от Елена Дойно Граматик преписва и допълва „История славянобългарска“. Известни са десетки преписи на Паисиевата история, а до средата на 19 век тя се използва и като основно учебно помагало в новобългарското училище.

 

 


Печат  
Image

България

2503, гр. Кюстендил
ул. "Ефрем Каранов" №33

Допълнителни адреси:

  • 2503, гр. Кюстендил, ул. „София“ 6;
  • 2501, гр. Кюстендил, ул. „Кокиче“ 7.
Image